Прот. Василий Термос

Прот. Василий Термос, свещеник, психиатър и преподавател по богословие, разговаря с журналиста Христос Деметис и психоложката Ева Карагеоргу в предаването „В страната на стереотипите“ на News24/7.

– Ще говорим за стереотипите на Църквата относно психичното здраве, а също и за вярата и психотерапията. Тъй като Вие сте и свещеник, и психиатър, мисля, че имаме много теми за обсъждане. Първият въпрос, който искам да поставя, защото го смятам за много важен и би помогнал на много хора, е следният: може ли вярата и по-точно изповедта да замести психотерапията, или тези две неща могат да съществуват заедно?

– Да, вярно е, че доста хора имат объркана представа за това. През тези четиридесет години, през които имах благодатта да се занимавам и в двете области, много пъти се сблъсквах с подобни стереотипи. Мога да кажа, че съм срещал стереотипи и от двете страни на реката – тоест, както от вярващи, така и от безразлични към вярата хора, както в средите на Църквата, така и в средите на психиатрията и психотерапията.

Това, което усещах още като млад, беше, че в действителност няма никакъв конфликт между тези две неща. С времето, когато започнах да практикувам и да чета, да се информирам повече, това се потвърди. Исторически това се доказва от факта, че след Просвещението и научната революция напредъкът на човешкия разум се свърза, като доминиращо течение, с атеизма, но въпреки това никога не са преставали да съществуват вярващи учени във всички области на науката. Има изключително много примери. Имаме велики имена в науката — и това продължава дори и днес. Това е първата страна.

Ако обаче се спрем по-конкретно на областта на психичното здраве, ще видим, че още преди войната (Втората световна война, б. р.) е имало протестантски пастори, а също и миряни, вярващи, които са станали психотерапевти. След войната, през 50-те и 60-те години, се появяват и католици, вярващи и дори свещеници, които също се посвещават на психотерапията. През последните трийсет–четирийсет години вече имаме и православни, и то не само в Гърция; аз лично познавам такива и в Америка, и в Русия, и в други страни, където има вярващи, включително свещеници, които са психиатри и психолози. Следователно, исторически това противопоставяне между вярата и психотерапията не се оправдава.

Но можем да го разгледаме и теоретично: защо не се оправдава. Тоест, не става дума само за примери с хора, а за самата природа на нещата.

Всички ние сме психологически същества. Разполагаме с така наречените висши психични функции – разум, мислене, чувства, желания, памет, въображение, несъзнаваното – всичко това, което изгражда един сложен вътрешен психичен свят. И за да разберем тези явления, имаме нужда от науки, които да ги опишат, като психологията, психиатрията (която се занимава с патологичните състояния) и психотерапията, която е техника за разбиране на психичните механизми и тяхното изменение.

В същото време обаче всички ние сме и същества с екзистенциални търсения. Тоест, не ни е достатъчно просто да имаме психичен живот – търсим и смисъл на живота. А смисълът на живота не може да бъде даден от науките. Нито една наука не може да даде смисъл на живота. Опитът на човечеството през вековете показва, че милиони, дори милиарди хора са търсили смисъла на живота в религията, във вярата.

Разбира се, има и такива, които бихме нарекли агресивно невярващи – защото, знаете, има и агностици, по-умерени в позицията си, но има и агресивни невярващи, агресивни атеисти. Такъв човек би зачеркнал всичко това с едно „Х“ и би казал, че вярата е просто плод на самовнушение и човешко въображение.

Но е малко странно една самовнушена представа или едно въображаемо построение да оцелява хиляди години и дори да привлича образовани хора и учени. Все пак темата ни днес не е да доказваме дали религията е права или дали Бог съществува — това очевидно го оставяме настрана.

Това, което искаме да покажем, е следното: едни и същи същества сме ние — имаме психичен живот, ние сме психологически същества, но едновременно с това имаме и екзистенциални търсения. И колкото, и доколкото всеки от нас го желае, ние насочваме това търсене към Личността, която наричаме Бог, и развиваме личностно взаимоотношение с Него. Това е всъщност смисълът на вярата.

Смисълът на вярата не е просто да признаем, че Бог съществува. Това само по себе си не ме променя, не ми дава смисъл. Ако го изведем докрай, както казват и някои богослови, дори дяволът знае, че Бог съществува, но това не го прави вярващ. Следователно, вярата е установяване на лична връзка с Личността на Бога.

Тази лична, междуличностна връзка с Бога също се подчинява на определени закономерности и правила, както всички човешки взаимоотношения. Тя има много сходства с тях. И това се вижда както в клиничната практика, така и в пастирската дейност: особеностите, които човек проявява в отношенията си с другите, добри или лоши, се проявяват и в неговата връзка с Бога.

Следователно, ние като същества, които развиваме лична връзка с Бога и черпим смисъла и живота си от тази връзка, имаме нужда от отделно пространство, което да се занимава с тази област и да я изследва. Така вървят паралелно двата свята – от едната страна психологията, психиатрията и психотерапията, а от другата, богословието и Църквата.

И затова между тях няма конфликт, защото по своята същност те отговарят на различни въпроси. За да има конфликт, трябва да си съперничат за едно и също поле, за една и съща област. Тук обаче те се занимават с различни неща: едната област отговаря на въпроса как функционира човекът на психологическо равнище, а другата – защо човекът е създаден и какъв е смисълът на неговото съществуване.

Тоест, когато се отговаря на различни въпроси, не може да има сблъсък. Опитът ми показва, че не се сблъскват самите области, а хората. Когато личностите, от която и да е страна, имат склонност да навлизат в територия, която не е тяхна, тогава възниква конфликт. И ви уверявам, че и от двете страни има както агресивни, така и фанатични хора. Фанатици има и в науката, и в атеизма, както има фанатици и в религиите. Така се пораждат сблъсъци.

– Ще ви задам един малко, да го кажем в кавички, „провокативен“ въпрос, който води и към следващата тема. Като учен, като психиатър предполагам сте срещали и хора, които се определят като атеисти. Въпросът ми е следният: ако един атеист дойде и ви каже: „Отче, докторе, търся смисъла на живота — какъв е той?“, тогава, предполагам, че божественото, за което говорихте, може би трябва да се разглежда в един по-широк, по-трансцендентен смисъл — например като свързано с ценностите, с човешката добродетел. Имам усещането, на базата на прочетеното и проученото от мене, че мнозина объркват това с догмата — със строгото, формално учение и неговото спазване. И именно там, мисля, нещата се объркват в съзнанието на човека, който търси смисъл и се опитва да разбере какво му се случва във вътрешния му свят.

– Ето, вече навлизаме в полето на стереотипите — точно така, както го описахте. Да започнем да ги броим. Някои вярващи — не много, но има такива — имат стереотипа, че един атеист не може да бъде добър човек. А всъщност може, и още как може! Имало е атеисти и преди Христос, има и днес, и в други религии, и извън всякаква религия, хора добри, достойни, нравствени. Така че това е стереотип, чисто и просто.

От другата страна пък съществува друго стереотипно мислене. Някои невярващи казват: „Вярващите са такива, защото имат нужда от опора, искат да се чувстват по-добри хора и вярата им дава тази сигурност. Бог им казва какво да правят, докато аз съм морален без да имам нужда от вяра.“ Но и това е стереотип, и то погрешен.

Причината е, че Бог не стана човек в лицето на Иисус Христос, за да станем „по-добри хора“. Това е едно от големите недоразумения. И знаете ли, няма да упрекна само хората извън Църквата, които мислят така, защото същият начин на мислене се среща и сред вярващите. Това е т. нар. морализъм — явлението, при което хората в Църквата свеждат цялото християнско послание до идеята „да станем по-добри“.

Но Бог не трябваше да става човек, да бъде разпнат и да възкръсне, само за да станем по-добри хора. Христос, разбира се, изрази по най-съвършения начин темата за любовта, тази, за която споменахте, и я осъществи на практика, като каза „обичайте дори враговете си“ и Сам Той го показа на дело. Но Той не дойде само за това.

Преодоляването на тези стереотипи идва тогава, когато опознаем по-добре самата област, за която ги имаме. Това се отнася и за вярващите. Често и самите вярващи, дори понякога свещениците, имат нужда да опознаят по-дълбоко собствената си вяра, за да се освободят от стереотипите. Просто не я познаваме достатъчно. Вярата има огромна дълбочина.

Човекът се е изправил пред гигантския, непреодолим факт на смъртта, на собствената си тленност. Това е нещо, което се сблъсква челно с жаждата на човешкото същество за абсолютното, за безсмъртието. Но от мига, в който човек е сътворен и има начало, той има и край. И въпреки това, понеже копнее за безсмъртие, той се сблъсква с тази своя ограниченост и живее в трагедията на смъртта.

И тогава идва Бог и казва: „Безсмъртието, което търсиш, Аз мога да ти го даря – ако се съединиш с Мене. Когато се съединиш с Мене, в тебе ще се прелеят божествените Ми свойства.“

И как става това? Сам Бог идва и става човек. Такова нещо няма в никоя друга религия – Бог да стане човек и да съедини в Себе Си двете природи. И не само това, Той не просто става човек, а минава през всички етапи и състояния на човешкия живот, преживява болката и самата смърт.

Тоест, Бог прие да изживее страшна болка – и душевна, и телесна. Да умре, да бъде положен в гроб. С това Той направи всички човешки състояния и пространства Свои — за да може да настъпи обратът: Неговите пространства да станат наши. Чрез съединението на божествената и човешката природа в лицето на Христос човек вече може да се приобщи към Бога и в него да се прелеят Божиите свойства.

Светците са именно този феномен. Те са хора, в които са се прелели Божиите качества. Те не просто са станали „по-добри хора“. Мнозина от тях са имали труден, дори порочен живот преди това, но по-късно са се преобразили. Това, което ги е направило светци, е, че са се отворили за тайнството на божествеността и за дара, който Бог може да предаде на човека. Така те са придобили други, нови качества.

Затова Христос каза: „Чудите се, че върша чудеса, но и вие ще можете да вършите такива.“ Той им даде тази възможност — и не само за чудесата.

Така че, ако говорим конкретно за християнството (всяка религия има своя собствена логика), въпросът първично не е въпрос на доброта или морал. Моралът идва по-късно, като естествено следствие от великото събитие, че Бог стана човек, прие страданието и смъртта и ни направи съпричастни на Себе Си. И тогава, единствено от благодарност, човек започва да живее така, както Бог му предлага.

От благодарност, не от задължение. Виждате ли, почти целият свят извън Църквата смята, че християните имат над главите си един дълъг списък със закони — нещо като „трябва да направя това, ако не го направя, ще бъда наказан“. Такива елементарни представи… Особено сред хора с висше образование! Те имат познания за вярата, които едва ли надхвърлят нивото на началното училище. Невероятно е до каква степен са заседнали в тези стереотипи. И е малко обидно, защото подценяват усилията на милиони хора, свеждайки ги до изплашени същества, които вършат външни ритуали, за да избягнат наказание.

За такива хора религиозният живот изглежда като нещо чисто външно, на което трябва да се подчиняваш, за да не бъдеш наказан. Те нямат никаква представа за вътрешната динамика на любовта, на благодарността и на близостта, които се пораждат в отношенията с Бога.

Що се отнася до морала и особено до темата за любовта, която е най-важната, Христос каза, че именно по любовта ще се познае кой ще влезе в царството Божие. Но дори и това е вторично, плод на благодарност. Защото, когато ти се подари нещо толкова велико, ти от признателност влагаш всичките си сили, „разкъсваш се“, така да се каже, за да постигнеш по-малкото.

И Христос изрази това по един изключителен начин, като каза: „Ако Ме обичате, оставете Ме Мене, погледнете братята Ми“ (в смисъл: не се фиксирайте във външното признание, а в любовта към другия като живо действие). Така каза Христос. Той нарече хората Свои братя и добави: „Когато направихте добро на един от тия Мои най-малки братя, на Мене го направихте.“ Затова и моралът, и любовта са нещо много по-надеждно, по-трайно и по-силно, когато произтичат от благодарност.

Ако обаче произтичат от страх, няма да продължат дълго. Страхът не ражда мъченици. Никой не жертва живота си, не се превръща в нов човек, не свидетелства за Христос просто защото се страхува от наказание. Ето защо виждаме явлението мнозина, които се определят като вярващи, да казват: „Аз съм вярващ, следователно съм и морален човек.“

Това твърдение обаче не издържа, защото издава не друго, а дух на фарисейство. Това е особен вид гордост, самодоволство – усещането, че „само ние сме добрите“ или „аз съм добър, защото съм вярващ“. Подобни нагласи не просто са чужди, а напълно противоположни на духа на християнството.

Превод: Златина Димитрова (Двери.бг)